The winning entry has been announced in this pair.There were 11 entries submitted in this pair during the submission phase, 3 of which were selected by peers to advance to the finals round. The winning entry was determined based on finals round voting by peers.Competition in this pair is now closed. |
Една от темите на нашата епоха, поне в развитите страни, е човешкият копнеж за тишина и нейното пълно отсъствие. Грохотът на пътния трафик, безспирното бибиткане на телефоните, цифровите съобщения в автобусите и влаковете, телевизионните приемници, оставени да гърмят дори в безлюдни офиси, представляват безкрайна канонада от звуци и отвличащи вниманието фактори. Човешката раса се самоизтощава с шум и жадува да открие неговия антипод – било далеч от цивилизацията, било сред морската шир или на някое уединено място, чието предназначение е да осигурява покой и лична концентрация. Алèн Корбèн, професор по история, и Ерлинг Каге, норвежки изследовател, разказват – единият от своето „убежище“ в Сорбоната, а другият по спомените си от ледените пустини на Антарктида – за тишината, в която и двамата са се опитвали да намерят спасение. И все пак, както посочва г-н Корбèн в „История на тишината“, вероятно днес шумът не е повече, отколкото е бил в миналото. Преди появата на пневматичните гуми градските улици се изпълвали с оглушителното тракане на металните колела на каруците и на конските подкови по каменната настилка. Преди доброволната ни изолация от света, дошла с мобилните телефони, автобусите и влаковете се огласяли от човешко общение. Вестникопродавците не оставяли стоката си под формата на безмълвна купчина, а я рекламирали с пълно гърло, както правели и амбулантните търговци на череши, теменужки и прясна скумрия. В театъра и операта царяла какофония от одобрителни възгласи и дюдюкания. Дори в провинцията селяните пеели, докато се трудели тежко. Днес те не пеят. Това, което се е променило, не е толкова нивото на шума, който е бил обект на недоволство и през предходните векове, колкото количеството отвличащи вниманието фактори, заемащи пространството, в което тишината може да се възцари. Тук възниква друг парадокс, защото, когато тишината наистина се възцари – в глъбините на някоя борова гора, в голата пустиня или във внезапно опразнена стая – тя често се оказва по-скоро плашеща, отколкото желана. Обзема ни боязън; слухът ни инстинктивно се захваща за всеки звук – съскане на разпален огън, зов на птица или шумолене на листа – който ще го спаси от тази непозната празнота. Хората искат тишина, но не чак толкова. | Entry #23509 — Discuss 0 — Variant: Not specified Winner
|
Една от важните теми на нашето съвремие, поне в развитите страни, е копнежът на хората за тишина и невъзможността този копнеж да бъде удовлетворен. Грохотът на уличното движение, непрестанното бръмчене на телефони, дигиталните съобщения в градския транспорт, бученето на телевизори дори и в празни офиси непрестанно ни бомбардират и разсейват. Човешката раса е изтощена от шума и търси неговата противоположност – в дивата пустош, в глъбините на океана или на места за усамотение и медитация. За професора по история Ален Корбен убежище е Сорбоната, а за норвежкия изследовател Ерлинг Каге това са спомените му за ледената пустош на Антарктика - всеки един от тях пише от кътчето, в което търси спасение. И все пак, както г-н Корбен сочи в „История на тишината“, в наши дни не е много по-шумно, отколкото в миналото. Преди появата на пневматичните гуми градският паваж е кънтял оглушително от чаткането на обковани с метал колела и конски копита. Докато днес пътниците доброволно се усамотяват с мобилните си телефони, в миналото в автобусите и влаковете са жужали разговори. Вестникарите не са подреждали стоката си в безмълвна купчинка, а са се надвиквали кой колкото му глас държи в стремежа си да я продадат. Същото са правели и продавачите на череши, теменужки и прясна риба. В театъра и операта са кънтели одобрителни възгласи и пронизителни освирквания. Дори на село тежкият труд е бил съпроводен с песни. Сега вече там не пеят. Това, което се е променило, е не толкова нивото на шума – и в миналото са се оплаквали от него, а нивото на разсейване на вниманието, което превзема мястото, което би могла да завладее тишината. И тук се ражда един друг парадокс: когато тишината наистина изпълни определено пространство – в сърцето на борова гора, насред пустинята, във внезапно напусната от всички стая, често се оказва, че тя е по-скоро изнервяща и не толкова приятна. Прокрадва се страх, ухото инстинктивно се стреми да долови нещо - било то пращенето на огън, птича песен или шумоленето на листа, което ще го избави от тази изпълнена с неизвестност празнота. Хората искат тишина, но не чак толкова. | Entry #23701 — Discuss 0 — Variant: Not specified Finalist
|
Сред най-наболелите теми днес, поне в развития свят, е жаждата на хората за тишина и невъзможността им да я открият. Ревът на трафика, непрестанното пиюкане на телефоните, електронното оповестяване в автобусите и влаковете, телевизорите, които гърмят дори в празните офиси – всички те непрекъснато ни разсейват с канонадата си. Човечеството се измъчва от шума и копнее за неговата противоположност, било то сред природата, на брега на океана или на уединено място, където да се отдаде на безмълвие и концентрация. Професорът по история Алън Корбин пише от убежището си в Сорбоната, а норвежкият изследовател Ерлинг Каге – от спомените си за снеговете на Антарктида - места, в които двамата се опитали да избягат. И въпреки всичко, изтъква г-н Корбин в „История на тишината“, шумът едва ли се е увеличил. Преди изобретяването на пневматичните гуми, по павираните градски улици се носело оглушителното дрънчене на метални колела и конски подкови. Преди доброволно да се изолират в мобилните си телефони, хората разговаряли в автобусите и влаковете. Продавачите на вестници не стояли мълчаливо да предлагат пресата, а я рекламирали на висок тон, също както продавачите на цветя и прясна риба. На театралните и оперните постановки се чували одобрителни възгласи и освирквания. Дори и по селата селяните си пеели, докато се трудели. Днес обаче вече не пеят. Това, което се е променило, не е толкова нивото на шума, от което се оплаквали хора и в предишните векове, а по-скоро увеличаващото се разсейване, заемащо мястото, което би трябвало да се запълни от тишината. Но се появява друг парадокс: когато тишината все пак запълни дадено място, било то в дълбините на боровата гора, насред голата пустиня или във внезапно опустяла стая, често се оказва, че тишината по-скоро ни лишава от спокойствие, отколкото да ни носи такова. Полазват ни тръпки; слухът инстинктивно долавя всичко – от съскането на пламъка и птичите трели до шумоленето на листата; това ни избавя от непознатата празнота. Хората имат нужда от тишина, но не чак толкова. | Entry #23672 — Discuss 0 — Variant: Not specified Finalist
|
Неутолимият копнеж за тишина и спокойствие на съвременния човек е актуална тема, поне в развитите страни. Бученето на превозните средства, безкрайното бибиткане на телефоните, дигитализираните известия в автобусите и влаковете и телевизорите, боботещи дори в празните офиси, непрекъснато бомбардират и отвличат вниманието. Човешкият вид се размива сред шумотевицата и бленува за нейната противоположност – било сред дивата природа, в океанската шир или в някое усамотено място, посветено на тишината и концентрацията. Алън Корбин, професор по история, пише от своето уединение в Сорбоната, а Ерлинг Каге, норвежки откривател, в своите мемоари за пустошта на Антарктика, където и двамата са се опитали да избягат. И все пак г-н Корбин посочва в „История на тишината“, че вероятно шумът в днешно време не е по-голям отколкото в миналото. Преди пневматичните гуми улиците на градoвете са били изпълвани от оглушаващото дрънчене на металните рамки на колелата и подковите на конете по калдъръма. Преди доброволната изолация с мобилните телефони автобусите и влаковете са кънтели в разговори. Вестникопродавачите не са оставяли вестниците си в смълчана камара, а са ги рекламирали колкото могат по-силно, както са правели и продавачите на череши, виолетки и прясна скумрия. Театрите и оперите са били хаос от аплодисменти и освирквания. Дори хората по селата са пеели, докато са се трудели с пот на челото. Днес те не пеят. Промяната не е толкова в интензитета на шума, от която са се оплаквали и предишните поколения, а в интензитета на разсейващите фактори в пространството, където би могла да цари тишина. И тук надвисва още един парадокс, понеже когато все пак тишината превземе пространството – в усоите на боровата гори, в голата пустиня, във внезапно опразнената стая - тишината често се оказва обезпокояваща вместо успокояваща. Прокрадва се страх; слухът инстинктивно се наостря при всеки звук, било от съскането на огън или от птичи крясък, или от шумоленето на листата, които да го спасят от тази непозната празнота. Хората искат тишина, но не чак толкова много. | Entry #24106 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|
Един от лайтмотивите на нашата епоха, поне в развития свят, е как хората копнеят за тишина, но все не я намират. Ревът на трафика, непрестанното писукане на телефоните, цифровите обявления във влакове и автобуси, гърмящите телевизори дори и в празни офиси – целият този постоянен тормоз дава безброй поводи за разсейване. Човечеството се изтощава от шумотевицата и жадува за нейната противоположност – независимо дали в гората, в открито море или в някое убежище, специално посветено на концентрацията и спокойствието. Професорът по история Ален Корбин пише от своето кътче в Сорбоната, а Ерлинг Каге, норвежки изследовател – от своите спомени за пустошта на Антарктида – двете места, на които всеки от тях се е опитал да избяга. И въпреки всичко, както изтъква г-н Корбин в „История на тишината“, днес вероятно няма повече шум, отколкото в миналото. Преди пневматичните гуми, каменните градски улици са кънтели от оглушителния тропот на подкови и колела с метален обков. Преди доброволната ни изолация с мобилните телефони, автобусите и влаковете жужаха от разговори. Вестникарите не оставяха стоката си на безмълвна купчина, а ги рекламираха с максимална сила на звука, както и продавачите на череши, виолетки и прясна скумрия. В театъра и операта цареше суматоха от овации и дюдюкане. Дори и на село хората пееха, докато се трудят. Сега вече не пеят. Промяната не е толкова в нивото на шума, от който са се оплаквали и в предишни векове, а в степента на разсейване, завзела пространството, в което иначе би могла да се намести тишината. Там изпъква един друг парадокс: когато тишината успее да надделее – в недрата на някоя борова гора, в голата пустиня, във внезапно опразнила се стая – тя често се оказва обезпокоителна, вместо добре дошла. Тогава тревогата надига глава; слухът инстинктивно се вкопчва във всичко, било то пукането на огъня, песента на птичка или шепота на листата, само и само да се спаси от непознатата празнота. Хората искат тишина – но не съвсем. | Entry #22730 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|
Темата на века, поне в развитите страни, е че хората копнеят за тишина, а не могат да я намерят. Тътенът на трафика, непрекъснатото бипкане на телефоните, цифровите съобщения в автобусите и влаковете, телевизионните екрани, гърмящи дори в празните офиси, това е непрекъсна облъчване и разсейване. Човешката раса се изтощава от шума и копнее за противното — някъде в дивата природа, край безбрежния океан или за някакво усамотение, посветено на спокойствие и концентрация. Ален Корбин, професор по история, пише от своето убежище в Сорбоната и Ерлинг Кагге, норвежки изследовател в своите спомени за пустошта на Антарктика, където двамата са се опитвали да избягат. И все пак, както г-н Корбин посочва в „История на тишината”, сега вероятно няма повече шум, отколкото в миналото. Преди пневматичните гуми на колите, улиците на градовете са били пълни с оглушителното стържене на обкованите с метални шини колела и чаткането на подковите върху калдъръма. Преди доброволната изолация от мобилни телефони, автобусите и влаковете са кънтели от разговори. Продавачите на вестници не са оставяли своите неща на мълчалива купчина, а са ги рекламирали с пълен глас, както са го правели продавачите на череши, теменужки и прясна скумрия. Театърът и операта са били хаос от одобрение и крясъци на несъгласие. Даже в провинцията, селяните са пеели като при робски труд. Сега те не пеят. Това, което се е променило, не е толкова нивото на шума, за което също са се оплаквали през предишните векове, а равнището на обърканост и умопомрачение, което завзема пространството, което тишината би могла да завладее. Там се задава друг парадокс, защото когато тя настъпи — в дебрите на боровата гора, в голата пустиня, във внезапно опразнената стая — това често се оказва изнервящо, а не добре дошло. Страхът се промъква; ухото инстинктивно се настройва на всичко, независимо дали е съскане на огън или птичи зов, или шумолене на листа, това ще го спаси от непознатата празнота. Хората искат тишина, но не чак толкова. | Entry #23530 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|
Тема на епохата, поне из развития свят, е че хората копнеят за тишина и не намират никаква. Ревът на движението, непрекъснатото телефонно писукане, записаните известия в автобуси и влакове, тръбящите нависоко телевизори дори в пусти офиси, представляват безкраен смущаващ „батареен обстрел“. Човечеството се сломява от шум и копнее за обратното му – все едно дали из дебрите на природата, по океанската шир или в някакъв заслон, посветен на покоя и самовглъбяването. Професорът по история Ален Корбен пише от убежище в Сорбоната, а норвежкият пътешественик и писател Ерлинг Когье – от спомените си, за антарктическата пустош, гдето и единият, и другият се опитвали да избягат. И все пак, както мосю Корбен и отбелязва в историята си на тишината „Histoire du silence“, шумът вероятно не е повече, отколкото е бил. Преди пневматичните гуми оглушителен трясък на колела с метални обръчи и копита ò камък изпълвал градските улици. Преди доброволното мобилнотелефонно самоотлъчване автобуси и влакове кънтели от разговори. Вестникопродавците не оставяли стоката си на неми купчини, а я рекламирали най-гръмко, както черешопродавците и продавачите на теменужки и на прясна скумрия. В театри и опери хаотично прехвърчали похвали и обиди. Дори из полето селяните превивали гръб пеейки. Е, вече не пеят. Променила се е не толкова силата на звука, от която и предишни векове се оплаквали, а силата на смута, заемащ мястото, в което инак би нахлула тишина. От това пък следва друг парадокс: нахлуе ли последната – в дебрите на борова гора, насред гола пустиня, във внезапно опустяла стая – тя често обезпокоява повече, отколкото радва. Напиращи опасения карат ухото инстинктивно да се вкопчи в каквото и да е – съскане на пламък, птича песен, шумолене на листа, за спасение от тая неясна празнота. Хората искат тишина, но не чак толкова. | Entry #23725 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|
Тема на нашето време, поне в развития свят, е как хората жадуват тишината, а не могат да я намерят. Ревът на движещите се автомобили, неспирното пиукане на телефони, електронните известия в автобуси и влакове, телевизорите, работещи дори в празни офиси, предствляват непрекъснато насилване и отвличане на вниманието. Човечеството се самоизтощава чрез шума и бленува спокойствие – дали в дивата пустош, някъде из безбрежния океан, или на усамотено място, посветено на спокойствие и съсредоточаване. Професорът по история Алан Корбин пише от убежището си в Сорбоната, а норвежкият изследовател Ерлинг Кагге черпи от спомените си за Антарктическата пустош, където и двамата са опитали да избягат. И все пак, както г-н Корбин отбелязва в „История на тишината“, в днешно време шумът е може би не повече, отколкото в миналото. Преди пневматичните гуми, павираните градски улици са ехтели от оглушителния звън на обковани колела и подковани копита. Преди доброволното уединение с мобилните ни телефони автобусите и влаковете са били огласяни от разговори. Продавачите на вестници не са оставяли стоката си на „неми“ камари, а са я рекламирали с пълно гърло, както са правели и продавачите на череши, теменужки и прясна скумрия. В театъра и операта царял хаос от възторзи и дюдюкания. Даже и на село трудещите се пеели, докато вършели тежката работа. Сега те не пеят. Това, което се е променило, не са толкова нивата на шума, за които и нашите предшественици са се оплаквали, а по-скоро броя на разсейващи фактори в пространството, където тишината би могла да проникне. Прокрадва се обаче друг парадокс, защото където тишината проникне – в дебрите на боровата гора, в голата пустиня, във внезапно опразнилата се стая – тя е по-скоро ужасяваща, отколкото добре дошла. Страхът се прокрадва. Ухото инстинктивно прихваща всичко, което би го спасило от тази непозната празнота - било изсъскване на пламък, изчуруликване на птица или прошумоляване на листа. Хората искат да им е тихо, но не чак толкова. | Entry #24236 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|
Тема на епохата, поне в развития свят, е че хората копнеят за тишина, а не могат да я открият. Ревът на трафика, неспирното звънене на телефони, дигиталните съобщения в автобуси и влакове, шумните телевизори дори в празни офиси, постоянно атакуват и отвличат вниманието. Човешката раса се изтощава със шум и жадува за неговата противоположност – било сред дивата природа, необятния океан или в някой кът, отдаден на тишина и концентрация. Ален Корбен, професор по история, пише от своето убежище в Сорбоната, а Ърлинг Каге, норвежки изследовател, от спомените си за пустошта на Антарктика, където и двамата са се опитали да избягат. И все пак, както посочва г-н Корбен в „История на мълчанието“, шумът вероятно не е повече отколкото някога. Преди пневматичните гуми, градските улици се изпълвали с оглушителното дрънчене на металните джанти на колелата и подковите върху каменната настилка. Преди доброволната изолация с мобилните телефони, автобусите и влаковете се огласяли от разговори. Продавачите на вестници не оставяли стоката си в безмълвни купчини, а ги рекламирали на висок глас, както правели и продавачите на череши, виолетки и прясна скумрия. В театъра и операта царял хаос от провиквания и поздравления. Дори в провинцията, селяните пеели докато се трудели. Сега те не пеят. Това, което се е променило, не е толкова нивото на шума, от който се оплаквали и предишните векове, а нивото на отвличане на вниманието, заемащо пространството, което тишината би могла да завземе. Изниква друг парадокс, защото когато тя все пак го завземе —в дълбините на боровата гора, в голата пустиня, във внезапно опразнена стая – тя често се оказва по-скоро изнервяща, отколкото добре дошла. Промъква се ужасът; ухото инстинктивно се прилепва към всичко, било съскане на огън или повик на птица или шумолене на листа, това ще го спаси от тази непозната празнота. Хората искат тишина, но не толкова много. | Entry #23507 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|
Една от темите на века, поне в развитите страни, е копнежът на хората за тишина, която не могат да намерят. Бученето на уличния трафик, непрестанното писукане на телефони, електронните съобщения в автобуси и влакове, светещите телевизори в офисите дори и да няма никой, са неизчерпаем източник и повод за разсейване. Човечеството е изтощено от шум, а жадува за обратното – било то сред дивата природа, сред необятието на океана или в някое място за уединение, отдадено на спокойствие и размисъл. Ален Корбин, професор по история, пише от своето убежище в Сорбоната, а Ърлинг Каге, норвежки изследовател - от спомените си за антарктическата пустош - места, където и двамата са се опитали да избягат. И все пак, както посочва г-н Корбин в „История на тишината“, шумът в днешно време не е повече отколкото е бил някога. Преди появата на пневматичите гуми, градските улици са кънтели от заглушаващото тракане на колела с метален обков и на конски подкови по кълдъръма. Преди доброволната изолация в мобилните телефони, автобусите и влаковете биваха огласяни от разговори. Вестникарите не оставяха стоката си да стои на безмълвен куп, а я рекламираха с пълен глас, подобно на продавачите на череши, теменужки и прясна скумрия. Театърът и операта биваха оглушавани от шумотевицата на аплаузи и освирквания. Дори селяните на полето пееха докато работеха тежкия си труд. Сега вече не пеят. Промяната не е толкова в нивото на шума, който в миналото също е бил повод за оплаквания, а в нивото на разсейване, заемащо пространство, което може да бъде обхванато от тишината. Настъпва и друг парадокс, защото когато тя наистина нахлуе – в дълбините на някоя борова гора, сред голата пустиня, в стая, която внезапно е останала празна – често се оказва по-скоро изнервяща отколкото радушно приета. Промъква се страхът; слухът инстинктивно се захваща за каквото и да е, било то съскането на огъня, крясъкът на някоя птица или шепотът на листата, което да го избави от тази непозната празнота. Хората искат тишина, но да не е прекалено. | Entry #24215 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|
Притча во язицех на нашата епоха, поне в по-развитите части на света, е, че хората вопият за тишина, но всуе. Автомобилният рев, неумолимите трели на телефоните, кибергласовете по влакове и автобуси, телевизорите, боботещи дори насред празни канцеларии, ни връхлитат от вси страни и постоянно ни разсейват. Човечеството се шумоизтощава и копнее за обратното – било то сред дивата природа, сред океанската шир или в някое уединено кътче, даряващо тишина и съсредоточеност. Професорът по история Алън Корбин пише от своя пристан в Сорбоната, а норвежкият пътешественик Ерлинг Каге – из-от спомените си за антарктическата пустош, в която и двамата са потърсили бягство. И все пак, както проф. Корбин отбелязва в "История на тишината", днес едва ли е по-шумно, отколкото е било някога. Преди появата на автогумите градските улици са се тресяли от оглушителния грохот на метални капли и подковани копита върху каменни павета. Преди доброволното самозазиждане в мобилните телефони автобусите и влаковете са били огласяни от разговори. Вестникопродавците не са стоварвали стоката си на мълчаливи купчини, а са ги препоръчвали гласовито, точно както са правели и търговците на череши, на теменужки и на прясно уловена скумрия. Театърът и операта са представлявали пандемониум от ахкане, охкане и дюдюкане. Дори на къра селяните са пеели, докато са се бъхтили. Те вече не пеят. Това, което се е променило, е не толкова нивото на шума, от който предишните векове също се оплакват, а нивото на разконцентрираност, завзела мястото, уж полагащо се на тишината. И тук се пръква нов парадокс, защото, когато тя наистина се възцари – в дълбоките борови гори, насред голата пустиня, в ненадейно опразнена стая – тя нерядко почва да ни нервира, вместо да ни приласкава. Прокрадва се страх, ухото инстинктивно се закача за все едно какво – съскащ огън, птича песен, стелещи се листа – които да го спасят от тази непосилна пустота. Хората желаят тишината, ала не чак дотам. | Entry #23692 — Discuss 0 — Variant: Not specified
|