ProZ.com translation contests »
5th ProZ.com Translation Contest: "Travel" » English to Bulgarian » Entry by invguy

Source text in English

Translation by invguy (#3316) — Winner

All travel is now merely a means of moving a camera from place to place, all travellers are ruled by the all-powerful lens. Visitors old-fashioned enough to wish only to stand and look with their anachronistic eyes are shoved aside by the photographers, who take it for granted that while they do their ritual focusing, nothing else may move or cross their vision. Those peculiar souls without a camera must step aside for those more properly occupied, must wait while the rituals take place, and must bide their time while whole coaches stop and unleash upon the landscape the Instamatic God. And the populations of whole countries seeing themselves cannibalised, swallowed up, vacuumed into the black-ringed staring eye, wrench what they can from the cannibals. You want picture my house, my camel? You pay.

None of this would matter, perhaps, if anything worthwhile was being accomplished. If all the constant busyness and clicking produced, at its end, what had not existed before, images of beauty captured or truth told. But, sadly, this isn't so. The camera is simply graffiti made respectable.

The camera is the means by which we stamp ourselves on everything we see, under cover of recording the Wonders of the World already wonderfully
recorded by professionals and on sale at every corner bookshop and newsagent. But what use to show Aunt Maud, back home, postcards of the Tuscan landscape, since we are not in the picture to prove that we were there?

No stretch of rocks has verity unless I am within it. No monument exists
but for my wife, leaning against it. No temple is of interest without my face beside it, grinning. With my camera I appropriate everything beautiful, possess it, shrink it, domesticate it, and reproduce it on my blank sitting-room wall to prove to a selected audience of friends and family the one absolutely vital fact about these beauties: I saw them, I was there, I photographed them, and, ergo, they are.

from "Amateur Photography: the World as it isn't and our Fred" by Jill Tweedie in the Guardian
Пътешествията в днешно време са просто способ за пренасяне на фотоапарата от едно място на друго; всички пътешественици са подчинени на Всемогъщия Обектив. Онези, които са дотам старомодни, че искат само да стоят и да гледат с анахроничните си зрителни органи, биват изметени настрани от фотографиращите, които приемат за даденост, че докато са заети с ритуала на фокусирането, нищо друго не може да се движи или да им пресича полезрението. Странните екземпляри без фотоапарати трябва да освободят място за тези, които се занимават с по-сериозни неща; трябва да потърпят, докато се осъществяват ритуалите; трябва да изчакат, когато цели автобуси спират и изсипват върху пейзажа поклонниците на Бога на моментното изображение. А населенията на цели държави, които се оказват канибализирани, погълнати, засмукани от втренченото око с черна метална периферия – ами, единственото, което им остава, е да изкопчат от канибалите каквото могат. Искаш да снимаш къщата ми, камилата ми? Плащай.

Във всичко това вероятно не би имало повод за притеснение, ако резултатът от него имаше стойност. Ако, в крайна сметка, цялото това суетене и щракане прозивеждаше нещо, което не е съществувало преди – изображения на уловена красота или казана истина. За жалост, обаче, това не е така. С фотоапарата просто се създават по-прилични графити.

Той е средство, с което подпечатваме себе си върху всичко, което виждаме; средство, с което бълваме някакви апокрифни записи на чудесата на света, които вече са блестящо записани от професионалисти и могат да се купят във всяка книжарничка или будка за вестници. Но каква е ползата, когато се върнем вкъщи, да показваме на леля Мод пощенски картички от пейзажите на Тюсон? Каква полза, след като нас ни няма на тях, за да докажем, че сме били там?

Никоя скалиста верига не е истинска, освен ако аз не съм на нейния фон. Паметник, на който не се е облегнала жена ми, не съществува. Никой храм не е интересен, ако редом с него не се вижда ухилената ми физиономия. С моя фотоапарат аз завземам всичко красиво, притежавам го, намалявам го до удобни размери, опитомявам го и го възпроизвеждам върху празната стена на хола си, за да докажа на една избрана семейно-приятелска аудитория единствения жизненоважен факт за тези хубости: аз ги видях, аз бях там, аз ги фотографирах – следователно, те съществуват.


из “Любителска фотография: светът такъв, какъвто не е, и наш Фреди” от Джил Туийди в “Гардиън”